Най-новата книга на Николай Табаков Р-р-разкази ще бъде представен пред

                                                                       

Най-новата книга на Николай Табаков „ Р-р-разкази ” ще бъде показан пред пловдивската аудитория в читалище " Алеко Константинов " в сряда, 9 ноември, от 17.30 часа. За книгата ще приказват литературният критик Никола Иванов, доктор Шинка Дичева, основен преподавател в Математическата гимназия Пловдив, водещ ще е Иван Д. Христов, а за музикалните протуберанси ще дава отговор Боби Мирчев, създателят на " Ветрове ".



 

В разказите си - както и в романите, писателят не изневерява на себе си: разказва чешити, разказва чудесии, разказва самобитности.

Табаков разказва живота по този начин, че да го трансформира в литература, а литературата я кара да разказва по този начин, че да се трансформира самата тя в живот. А той, създателят, Николай Табаков, обича с неподправени хъс и лоялност и единия, и другата, и тази негова любов избива върху писателското му перо с цялата си прохлада, с всичкия му гений. И се предава на нас, читателите, които четем чешитските му разкази, чешитски и самобитни, и се радваме на чудесиите в тях, с цялото си сърце се радваме и - радвайки се, сами ставаме чудесни. Това написа за творчеството му Митко Новков.

Николай Табаков е създател на тринайсет книги, от тях 10 романа, три сборника с разкази и детски разказ. Две от книгите са преведени и издадени на сръбски език, три са преведени и издадени на съветски език и още две - преведени и издадени на немски език. Хронологията е почти следната:

 „ Да рисуваш по водата “, разкази, 1991 година (преведена и издадена на сръбски език  - " Crtati po vodi ", издателство " SAGA " T.S.T., Белград, 2003 г.); „ Изгубеното потомство “, разказ, 1994 г.; „ Малката принцеса “, разказ за деца, 1998 г.; „ Пинокио “, разказ, 2001 г.; „ На всички местоимения “, разкази, 2004 г.; „ Романът Ес “, разказ, 2007 г.; „ Няма да е все по този начин “, 2009 година (преведена и издадена на съветски език – " Не все тому быт ", издателство " Нонпарель ", Москва, 2012 година и на немски език - " Der erdachte Krieg ", verlag " Wellhofer " /edition " Andiamo ", Mannheim, 2015 г.), определена за " Роман на годината " на Съюз на българските писатели за 2009 г.; „ Да “, разказ, 2011 година (преведена и издадена на съветски език - " Да ", издателство " Пророг ", 2014 г, на сръбски език - " Да ", издавачка куча " Klett ", Београд, 2013 година и на немски език - " Ia ", verlag " Wellhofer/ edition " Andiamo ", Mannheim, 2013 г.);  „ Византия “, разказ, 2013 г.; " Ветровете ни мраморни “, разказ, публикуван през 2017 година от издателство „ Лексикон “; " Нула време ", разказ, публикуван през 2019 година и почетен с премията на Съюз на българските писатели " Роман на годината " ; " Синята гора ", разказ, публикуван през 2020 година от издателство " Книгомания ". Последната му книга се назовава " Р-р-разкази ", издадена през 2022 година от издателство " Захарий Стоянов ".

 Носител е на Националната литературна премия " Проф. Димитър Димов " за изцяло творчество - 2021 година. 

 
                                            Бай Ушо
                                                      Разказ от сборника " Р-Р-Разкази "

Бай Ушо си беше майстор-готвач, откъдето и да го погледнеш. Надене ли бялото кепе и върже ли на кръста престилката, напряко наподобява на вряща бобена супа. Дебеличък е, правилно, само че готвачите нали са по този начин? Защото не си оставят каруцата в калта, ами все гледат да опитат, да запиперят, да изкусурят, да не се изложат пред хората. Слаб готвач - не ми го хвали!

               Щото слабият готвач си е слаб отвред.

               Друго нещо е бай Ушо, друго!

               Ето такова друго: Той нямаше обучение, само че имаше усет. Можеше със затворени очи да разграничи кюфте от маруля, готвен заек от саралия и бобена салата от маджарски борш. А пък пуснеш ли го в кухнята, незабавно се ориентира. Запечатва къде са ножовете, разузнава тенджерите, а хладилника го снима и през затворена врата, все едно е рентген. И се нахваща, не се бои. Каквато и рецепта му кажеш, извършва, та дим се подвига. Сложни работи,  деликатеси, молекулярна кухня, гурмета - за нищо ги няма. Веднъж кметът предложения посетител от прилежащия румънски град Калафат, също кмет, и незабавно нае бай Ушо, та да се показа пред госта уместно. Гостът обаче не пристигна самичък, ами си докара делегация. Две дами, все засукани румънки, и петима мъже - все румънци с вратовръзки.

               Че като се запретна бай Ушо!

               Качамак по румънски! Гъска с кисело зеле по Банго Васил! Патица по пекински и патица не по пекински! Риба на скара по беломорски! Риба на тиган по черноморски! Даже риба на плакия по червеноморски - специфична рецепта! Накрая им тръсна за изтрезняване по една влашка саламура, другояче казано - супа, но толкоз гореща и люта, че румънците до един се изкатериха по полилеите, едвам ги накара кметът да слязат за десерта! И за похлупак - печена тиква, нашляпана от горната страна с конфитюр от мушмули. По нашенски.

               Пръстите да си оближеш!

               Посрещане царско!

               Угодия!

               До ден-днешен румънската делегация, щом си спомни за бай Ушо, хрипка в леглото като едно еленче и напуща личните си спални напряко през прозореца. И това измежду нощ. По този мотив на мъжете от делегацията дамите им се паникьосват и викат румънската полиция на помощ, а на дамите мъжете им сграбчват сатъра, излизат под звездите и вършат съседа на саздърма.

               Да живее българо-румънската дружба!

               И бай Ушо!

               Иначе бай Ушо си живееше непретенциозно, не се, значи, главозамайваше от кулинарни достижения и от това, че е неоспорим номер едно за всички сватби и служебни банкети.  Имаше си къщурка в Долната махала, имаше си дворче и куче едно - Караман. Вечер двамата с кучето гледаха дружно телевизия, заран двамата с кучето се разхождаха чак до Пазара. Другарче му беше Караман, непосредствен родственик и душеприказчик.   

               Други нямаше, щото.

               Хората в града разправят, че едно време бай Ушо си имал жена и деца. И си живеели те заедно в дребната къщурка и в дворчето, бай Ушо готвел и дундуркал дечурлигата на коленете си, а женичката му решела дълги коси пред огледалото. Идилия царяла в къщичката, вкусотия и доволство за всички. Но един ден в дворчето на бай Ушо влезнал човек, извинил се и обяснил, че идва чак от румънския град Браила, на гурбет бил ходил, пари да изкара, па да се прибере в родното си село, да се задоми и да завъди дечурлига. Обаче го обрали на митницата крадци - наши ли, румънци ли, той не знае - и ето в този момент, за кашмер станал. Не единствено че няма пари за дом и семейство, ами няма пари да си купи билет до село.

               Дотам я бил докарал.

               И бай Ушо, какъвто си е милозлив и душичка, да вземе и да пусне гурбетчията в къщата си, да го предложения да остане и да му обещае, че той - бай Ушо, - оттук-натам ще се погрижи за горкия човек.

               Няма що - погрижил се!

               Онзи поживял-поживял месец-два в къщичката на бай Ушо, сякаш нещо помагал, сякаш за децата се грижел, до момента в който стопанинът си изпълнявал служебните отговорности в ресторанта на Балкантурист, но най-после забърсал от къщичката на бай Ушо освен паричките му, ами и дамата му забърсал с все децата. Отвел ги. А пък по какъв начин се казвало родното му село и в кой завършек на огромна България се намирало, бай Ушо не запомнил да попита.

               Живее в този момент с Караман, манджички му готви, яхнийки прави, за събота и неделя си пекат агнешко бутче със спанак.

               Обичат се.